По някакъв, понятен само за тях признак, гълъбите познаха човека, приседнал кротко на познатото им място и бързо - бързо се спускаха натам. Вероятно си имаха система за оповестяване, тъй като отвсякъде започнаха да долитат още и още.

Безвъзвратно и далеч назад бе отлетяло времето, когато Денис Ронендал бе седял на същата тази пейка в парка, прегръщайки нежно Лора в обятия. Затвори очи и образът на красивата девойка изплува като русалка от безбрежната морска шир. В края на следването си в Университета двамата имаха общи мечти, но това така и не се получи. Съвсем неочаквано Лора, според нейните думи "съвсем логично", избра шанса за кариера далеч оттук, а това разби сърцето на Денис на хиляда малки къса. Дълги години той не можа да налучка вярната посока в любовта, но както често се случва намери утеха и смисъл в друго. Денис Ронендал се бе нахвърлил като хищник в "правната джунгла", налагайки волята си и бе достигнал твърде далеч. Същевременно бе спечелил толкова много и бе загубил толкова много. За тези неща рамишляваше Денис Ронендал, докато хранеше гълъбите с остатъците от сандвича. Близостта с гълъбите, мислеше той, това бе едно от нещата за които си струва да живееш. Такива мисли плуваха в съзнанието на Денис Ронендал и това му носеше спокойствие и утеха.

- Свободно ли е? - гласът на непознатия го стресна. Не го бе чул да приблиближава - Мястото до вас. - уточни непознатият, посочвайки празното място до Денис.

- Да, заповядайте! – посви се малко, макар да нямаше нужда - Мисля, че и те няма да имат нищо против - посочи гукащите в краката му гълъби.

Мъжът се настани на пейката до него и двамата мълчаливо се загледаха в гълъбите. Те възбудено се разхождаха и кълваха трохите, които Денис продължи да подхвърля. Дори долетяха още и още. Настана истински пир. Гукаха, разхождаха се, прескачаха се един друг и размахваха шумно крила без да отлитат.

- Доволен ли сте от живота, господин Ронендал? – изненада го непознатият. Знаеше името му, може би са се срещали някъде. Помисли за миг. Не, определено нямаше спомен.

- Бих Ви дал отговор, драги господине, стига да знаех защо Ви интересува - инстинктивно наклони тяло, опитвайки се да се отдалечи от него. Не успя и се върна обратно. - А също така, - добави той - ако самият аз знаех отговора.

- Питам Ви, защото възнамерявам да Ви накарам да страдате, така както страда моята дъщеря, измъчвана от един изверг - повиши глас мъжът - Този садист скоро ще бъде свободен благодарение на Вас, тоест на Вашата сила да убеждавате. Вие, господин Ронендал убеждавате хората в това, което искате да вярват, но аз не съм от тези хора и не съм убеден - очите му разпръсваха отблясъци - След като този боклук не бе изпратен да страда достатъчно, цената ще платите Вие. Затова съм тук. - мъжът мушна ръка в джоба на сакото си и в профила на издутия плат Денис разпозна неопределена заплаха.

- А не желаете ли да храним заедно гълъбите? - Денис върна самообладанието си - Имам предвид, това може да е по - разумната постъпка за днес? Погледнете ги само, миличките! - посочи подскачащите птици - Помислете само, какви малки сърчица имат!

- Господин Ронендал, зная какъв добър оратор сте, но не се намираме в съда. - мъжът изглеждаше заплашително - Вашата присъда е издадена. От мен!

- А тази Ваша присъда? Това реалната цена ли е? - Денис изопна лицето си. Мъжът се респектира и Денис би се заклел, че разпозна в очите му сянката на съмнението. - Това ли е истинската, реалната и обективна цена, която според Вас, трябва да понеса, затова, че съм опитал да защитя от може би налагане на прекомерно сурова мярка едно човешко същество? Прокурорът винаги, повтарям, винаги иска най-тежкото наказание.

- Това е! Отсъдил съм! - искаше да покаже непоколебимост.

- Вие, струва ми се, сте интелигентен човек - започна Денис. Мъжът кимна едва доловимо - Ето какво, послушайте малко.

- Давам Ви не повече от пет минути, господин Ронендал, и нито миг повече!

- Та, ето какво, - продължи мисълта си Денис. - всяка философска представа на личността за света около нея, ако изобщо съзнава това, се формира в дадения индивид.

- Да, предполагам. - потвърди мъжът - И какво от това?

- Слушайте! - невъзмутимо продължи Денис - Само слушайте! Тази представа е зависима от съвкупност от фактори, които са, както вътрешни, чисто биологични, да речем вроден коефициент на интелигентност, раса, наследствен ген и така нататък, така и външни. Към част от външните са микрообщност, бит, традиции, трудова дейност, познание за света като цяло, и така нататък и така нататък. Поради тези особености можем да наблюдаваме и групово съзнание. Някои определени групови съзнания са да речем така наречените източно, западно, северноамериканско, балканско и разбира се много други. Най-често можем да ги разпознаем по изкуствата, които създават. Към цялата ...

- Добре, но какво общо има това? - прекъсна го мъжът.

- Сега ще разберете - усмихна се Денис - Към цялата тази неизброима съвкупност от различни фактори трябва да прибавим и възрастта на отделния индивид, тоест житейското осъзнаване и опит и различните преживявания в осъзнатия му живот - разпери ръце и довърши - за да се убедим в неповторимостта и различията в мисълта и познанието на всеки отделен индивид. Оттук следва, че всяка представа на индивида за света, такъв какъвто е, духовен и материален е субективен. - Денис погледна непознатия право в очите - Повтарям! Су-бек-ти-вен - изрече на срички - Така ли е?

- Да, така е. - с неохота се съгласи мъжът - Но какво доказва това в нашия случай? - изглеждаше разколебан и объркан.

- Ами това доказва, че Вашето решение спрямо мен може да не е правомерно, защото е субективно. То е взето от един индивид и е субективно спрямо обективния, заобикалящ ни свят. То дори не е колективно, където бихме могли да потърсим някакъв баланс във възгледите, а произлиза от един единствен субект. От една единствена мирогледна система. Това е! Не е сложно да се разбере, нали? - Денис бе сигурен, че непознатия го разбра.

Двамата седяха безмълвни и сковани на пейката, без да се поглеждат. Мъжът извади ръката от сакото си и каза смутено:

- Хм, субективно решение казвате. - приглади с длан косата си - Значи друг субект по отношение на Вас може да реши друго и също да мисли, че е правилно. Така ли?

- Точно така. - Денис подхвърли трохи на гълъбите. Нямаше какво повече да добави. Всичко зависеше от интелекта на непознатия.

Мъжът леко положи ръката си на рамото му - Дайте малко хляб и на мен, господин Ронендал! Не бъдете такъв егоист! Аз също искам да им дам. Колко ли малки сърчица имат?

Денис извърна лице към него и двамата мъже се усмихнаха.

Александър Белтов

05.04.2010 г.

Претория

Всички права запазени!

>