От пръв поглед личеше, че Денис Ронендал не се чувства добре. Обилна пот бе избила по кожата, а устните му бяха полуотворени и от тях се процеждаше някакво глухо хриптене. Дишаше на пресекулки. Твърде неравномерно. Беше се завъртял на една страна, стиснал смачкания на топка чаршаф. Внезапно дишането му се успокои, отрони тиха въздишка, а очите под клепачите му започнаха бързите си неконтролируеми движения.

Сънят, граблива птица от невидими висини, се стрелна, сграбчи Денис Ронендал с острите си нокти и го понесе някъде.

В следващия миг той отчаяно стискаше с две ръце някакъв корен на растение, а може би усукана лиана. Не разбираше в какво се бе вкопчил, нито къде бе попаднал. Краката му безуспешно ритаха в опит да отблъснат напред натежалото му тяло. Денис усети как бавно започна да потъва в нещо, а отвратителна смрад удари носа му. Почувства полазването на някаква лепкавост по тялото. Някак си успя да се извърне назад и забеляза малък силует. Той беше там, някъде в средата на полупрозрачни изпарения. Денис напрегна очи и съзря дребно ухилено човече, с червендалесто лице, много приличащо на рисунка в детска книжка. Миг по-късно с удивление установи, че всъщност то не е съвсем непознато, само че сега се бе смалило почти до неузнаваемост. Помисли да извика името му, "Някой си! Това ти ли си?", но се отказа. Дребосъкът се бе излегнал по гръб в някаква тиня, но някак странно се държеше отгоре и. Подритваше смешно с малките си крачета, разперил ръце встрани, сякаш се радваше.

- Виж! - помаха с ръка за поздрав - И ти можеш така!

Денис усещаше плътната каша почти до устните си. Вонеше ужасно. И изглеждаше така. Някаква сивкава, пускаща смрадливи изпарения материя.

- Какво е това? - изпищя в ужас.

- А, това ли? - "Някой си" загреба цяла шепа и чевръсто, с видимо удоволствие посипа главата си. Тя се разля по кестенявата му коса и се изтече обратно. - Не позна ли блатото на човешката безпринципност, его и завист? Това е горивото, което ти трябва, ако желаеш да движиш напред. Как мислиш стигнах до тук? Виж колко е лесно! Хоп! - разпери ръчички – Отпусни се! Ела при мен де! - и закачливо хвърли шепа тиня по него. Не уцели и топчето сплъстена плесен падна току пред носа на Денис. Отвратителна миризма го разтресе и за миг почти изпусна корена, понечил да запуши с ръка ноздрите си. После премисли бързо, сбърчи нос, пое въздух и затвори уста. Вкопчи се отчаяно в "спасителното си въже" и напрегна мускули.

- Е-е-е, отпусни се де! Не е страшно. Приятно е - и за да покаже потопи главата си подобно хипопотам - Видя ли? - победоносно изкряска "Някой си" щом лицето му отново се показа на повърхността. - Единственото, ама наистина единствено условие е да не мислиш за нищо, освен за себе си. - сините му очи пробляснаха дяволито - Няма нужда от мислене. Просто действаш и това е. Мисълта обременява. Това пречи, мили мой! - пропя нежно - Йехуу... - и въодушевено започна да посипва главата си.

- Ами ако засегнеш някого? То безпринципност, его и завист, а другите около теб? - понечи да разбере Денис.

- Е-е-е, то инатец трябва. Ухаа, какъв съм инатлия! С глава камък разбивам, да знайш!- похвали се "Някой си" - Другите? Пфу! - изплю се презрително - Някой там има мисъл в главата, друг пък иска ред! Трети претендира основателно! Мач-кааай! - заби юмрук в блатото и вдигна малък гейзер.

- Аз, - потупа гордо гърдите си - аз съм важният, ха -ха-ха! - от устата му захвърчаха мазни слюнки.

- И това те радва? - Денис зяпна и едва не се нагълта.

- Е, как не? Виж какво направих! - загреба пълни шепи.

- Наистина ли сам направи това?- не вярваше Денис. - Ти ли напълни цялото това нещо?

- Е, аз съм, бе, аз! - провлачи глас "Някой си" - Виж само колко е огромно! - разпери ръце да покаже - Разбира се, аз и никой др... - не довърши. Нещо в него изхълца и дребосъка се задави. Опита се да поеме дъх, не се получи. Устата му бе препълнена с разлагаща се мазна слуз, която изби през ноздрите. Странно изцъкли сините си очи и започна бавно да потъва. Първо краката и торса, после раменете и накрая зачервената му глава изчезнаха под повърхността. Няколко големи въздушни мехура показаха мястото, където пропадна тялото му. Те с пукот и освобождавайки нетърпимо зловоние, ознаменуваха края.

Денис задърпа отчаяно корена и дори му се стори, че започва да се измъква. Започна да осъзнава, че това не е нито корен, нито някаква си там лиана. Това бе мокрия от пот чаршаф, който той продължаваше да усуква неистово. Обърна се по гръб, отвори сънливите си очи и се опита да вижда в тъмното. Накрая успокои ритъма на сърцето си и започна да отпуска юмруци. Сякаш опасността бе отминала. Поне засега. В главата му, като билярдни топки се заблъскаха твърде неприятни мисли. Денис Ронендал не бе светец, но със сигурност не се радваше на това.

"Господи, дано не е заразно!"

Александър Белтов

17.05.2010 г.

Претория

Всички права запазени!