Александър Белтов - страници с мастило

Част 1 - Съжителството

Високи сини планини,

реки и златни равнини,

небето нежно от коприна -

Това е моята родина. (песен)

...

Това ли е моята родина? Обърнах се на хълбок и помагайки си с лакти се изправих на леглото. Постоях няколко секунди така и после бавно провесих крака на студения под. Разтърквайки гуреливи очи се приближих до прозореца и вдигнах щората. Гледката пред погледа не бе в синхрон с песента, която припявах наум. Там където гордата осанка на Витоша планина трябваше да зарадва очите ми, бе разпростряна сивкава мъгла. Ако съм по-точен, всъщност не бе чак там - натискаше стъклото на прозореца. Налагаше се да пускам осветлението денем. "Е-е-е-х детство! Всичко бе толкова различно ... и хубаво." - затътрих крака към банята. Чакаха ме досадните приготовления, а след това...

... ще срещна неизвестното.

§

Човешки лица. Имах достатъчно време, макар и скришом, да ги разгледам.

В стаята бяхме само ние, кандидатите за работа. Две жени и двама мъже, включвайки себе си. Млади, добре облечени и вероятно всеки от тях се надяваше да получи работата. Бяхме достигнали последния тур, или поне така ни бяха казали.

- Здравейте дами и господа - влязлата, пристегната в сив костюм жена на средна възраст, прекъсна мислите ми. Не се чувствах притеснен или напрегнат, въпреки че имаше за какво - хонорарът, бе изключително примамлив. Не бях напуснал поста, който заемах, доволен съм от развитието си, но така се стекоха обстоятелствата. Бях пропуснал обявата, когато Стефан ме насочи.

Затворих очи, а паметта ми ме понесе назад във времето.

Виждам нас, двамата със Стефан Антонов. Намираме се в централния офис на движение “Нова Генерация”, където заемах позицията “Секретар”, а Стефан е “Председател” на Движението. Бяхме станали близки. Имам чувството, че сме братя. Толкова общи интереси и възгледи споделяме. Същата вечер до късно преговаряме отговорите на интервюто, насрочено за сутринта. Бяхме фактор в политическия и обществен живот на страната и започват да се интересуват от нашите виждания. Това ни дава сила и увереност.

- Видя рекламата, която оставиха сутринта на входа? - Стефан се приближава до мен - За пръв път виждам нещо подобно. Какво ли не измислят… - лицето на Стефан се издължава и очите му се ококорват - Хей, ти не си ли на 33? Ами да. - отговаря си сам - Виж! - изважда от кошчето смачкан памфлет и започна да го разгъва.

- Да, май го мярнах. Беше и на моето бюро, заедно с останалата кореспонденция - кой ли го бе пъхнал там, учудвам се - Защо носят боклуци?

- Не, не, виж! Интересно е. - поприглажда с ръка хартията и зачита:

“ Търсят се енергични млади хора за високоотговорна хуманитарна дейност:

Условия на които трябва да отговарят кандидатите -

възраст 33 год,

неосъждани и нерегистрирани за антиобществени прояви в полицията,

физически и ментално здрави ( медицински свидетелство и свидетелство за психично здраве),

религиозни убеждения - нерелигиозни.

Ангажираност за дейността - два месеца.

Хонорар - тел 012 453 762 14 за подробности. “

- Какво ще кажеш, а? - ентусиазира се Стефан - Точно като за теб! Ще е добре да смениш малко обстановката. Пренапрегнат си. Изморен. Два месеца. После аз излизам отпуск. Знаеш, в края на годината е тежка програмата - навиваше ме той.

- Не знам. Не ми се ще. - замънквам извинително.

- Виж, обади се, - не се отказва Стефан - разбери за какво става дума. Това е хубав PR ход, ако правилно съм прочел “ високо хуманитарна дейност”

- Е, добре. Щом настояваш, ще звънна, но да знаеш, не обещавам нищо - опитвам се да се измъкна.

Малко по-късно се разделяме и всеки поема към своя дом.

Спазвам обещанието. На следващия ден се обаждам на телефонния номер от обявата. След кратко интервю, на което се уверяват, че отговарям на условията, ми съобщават хонорара. Затваряйки слушалката се чувствам изключително мотивиран кандидат. Само два месеца! Пък и не е лош PR, наистина.

Десетина дни по-късно, след телефонно обаждане съм извикан на интервю.

§

И ето ме тук, в компанията на тези млади хора.

- Знам, че сте нетърпеливи, но, - изправи снага новодошлата. - първо нека се представя. Казвам се Лиана Добрева. Доктор Добрева. Ръководител на екипа, който ще работи с вас през следващите два месеца - и добави - Ако решите, че ще работим заедно.

- Извинете, доктор ъ-ъ-ъ Добрева! - вдигна ръка едно от момичетата - Имам въпрос.

- Да?

- Какъв доктор сте?

- Психолог. На прага сме на вземане на критично важни решения. Кхм - прочисти гърлото си - Извинете. Решения, нетърпящи отлагане. Нуждаем се от вашата помощ.

- Добре, но относно обявата,- обадих се - Там какво?

Втренчихме се в жената.

- Бихте ли пояснили?- помолих.

- Обявата? - разтегли устните си в усмивка - По-точно?

- Ами, това за годините, съдебното минало и всичко останало - изправих се - За какво е всичко това?

- Добре, - кимна - разбрах. - Ще поясня. Интересува ни вашето съзнание. По-точно съзнанието на зрял човешки индивид, който, - започна да свива един по един пръстите ръката си, отброявайки - първо е достатъчно голям за да отговаря за постъпките си, тоест да може да се прилага Наказателна отговорност спрямо него. И ако ме попитате “Добре докторе, но нали Наказателна отговорност човек носи след навършване на пълнолетие?” Да - потвърди тя - Така е. Но ние търсим хора, които имат и зрялост, житейски опит. А това означава да са попадали в значителен брой ситуации в които да са взимали решение, вследствие на което са изградили стереотип на поведение. Разбирате ли?

Поклатихме глави.

- Второ. - сгъна още един пръст - Да не са осъждани и да нямат антиобществени прояви. Мисля, че няма какво да се добави тук. Търсим примерни граждани, с мисъл и грижа за общоизградения признат ред. Така, какво още? Относно физическото и ментално здраве - поклати глава - това е изключително важно, но сами ще разберете в края на нашата обща работа. Атеизъм? - задържа поглед върху мен.

Не разбрах защо мен и ми стана неудобно.

- Атеизъм, - продължи тя - защото не желаем индивидът да се влияе от субективни възгледи, даващи субективни насоки в поведението, както е в различните религии. Това е подчиненост на волята и убежденията. Различните религии се оспорват и противопоставят в убежденията си. Ние не можем да допуснем това. Но, както ви споменах, - разпери ръце -има време. Сами ще разберете.

“Съзнание ли? “ - стана ми неприятно от тази мисъл.

Д-р Добрева прибута стол, седна и извади папка. Бръкна в чантата и оттам се появиха очила. Сега изглеждаше досущ като моята първа учителка по български език. Как ли въобще си спомнях за нея, или това бе представата за учителка по български език?

- Нека се запознаем един с друг. Ще чета имената ви, а вие ще ставате за да се представите на останалите с няколко думи. - отвори папката и зачете:

- Галя - вдигна поглед д-р Добрева

- Аз съм - смутено се приповдигна от стола едно от момичетата - Какво да кажа за себе си? Работя в банка. Винаги съм работила в банка. Всъщност, откакто завърших университет.

- Посочили сте хоби. Свирите на пиано. Така ли е?

- Да, така е, - оживи се момичето - свиря.

- Каква е любимата ви музика? - полюбопитства д-р Добрева

- Различна, най-вече класика. Моцарт е един от любимите ми.

- Добре. Продължаваме - отново сведе очи към текста - Лила?

- Аз - изправи се една чаровница. Да си призная, не можех да не отбележа присъствието и. Осанката и излъчваше изключително самочувствие. Със сигурност съзнаваше как изглежда в очите ни. - Работя в Националната библиотека. През свободното си време карам ролкови кънки, ходя на фитнес и играя тенис.

- Добре, Лила, добре. Продължаваме. - отгърна следваща страница. - Хайде сега, мъжете. Жорж? - доктор Добрева извърна поглед към момчето до мен.

- Здравейте! - стана уверен в себе си мъж - Казвам се Жорж. На 33 години съм. Работя в телевизия. Помощник - режисьор. През свободното си време обичам да съм с приятели. Специално хоби бих искал да имам, но засега нямам време.

- И кой остана? - положи папката на бюрото пред себе си - Антон?

- Здравейте, казвам се Антон - започнах, като, че ли не го знаеха вече. - Знаете на колко години съм - разпръснах малко бодрост - работя за един политически проект. Хоби нямам, тъй като нямам свободно време, но имам многостранни интереси. От спорт, през литература и художествено изкуство, но най-вече история. Смятам, то е доста изтъркана фраза, но ще я цитирам, защото, според мен е вярна. Вярвам, че в историята е закодиран ключът към бъдещето. - седнах, но веднага се изправих - А Вие д-р Добрева, кажете ни нещо повече за себе си, а най-вече за естеството на проекта.

Седнах на място и погледнах, случайно или не, към Лила. Тя ме дари с усмивка.

- Проекта за който сме ви подбрали, и ще ви платим, естествено, - подхвана бодро докторът - се касае за това, че на нас ни е нужна матрица на зрял човешки интелект. Т.е. искаме да сканираме и отпечатаме, иначе казано, да мултиплицираме интелекта на човек в изкуствено създаден биомеханичен човешки аналог. Този аналог ние наричаме “Мултипликант”. То е много различно от Изкуствения Интелект, - продължи обясненията си - с който досега бяха интегрирани тези биомеханични човешки аналози, така наречените “Андроиди”. Това е само начало на проект. Всички вие ще бъдете заедно в продължение на два месеца. През това време няма да се срещате с други хора, ще живеете разбира се без да бъдете лишени от съвременните технологии, без връзка обаче с външния свят. В края на проекта на един от вас ще бъде предложено да предостави за копиране на своето съзнание. Ще бъде така наречения “Матричен донор”. Много важно! - погледа и се стрелна зад нас - Запомнете! Не е длъжен да даде съгласието си за това. Всички ще получите хонорарите си в пълен размер, а избраният от вас, ще го получи в двоен. Това е бонус, но не трябва да се чувствате като състезатели.

- Извинете, докторе! - прекъснах я - какво включва тази “матрица на човешкия интелект”, както я наричате? Имам предвид всичко ли от нас? - посочих с показалец слепоочието си - Дори и спомените?

- Да, всичко. Дори и спомените. Всичко, което осъзнавате и не осъзнавате, сънувате, усещате, начинът ви на мислене, начинът ви на възприятие и т.н.

- Но това значи целият ни живот!

- Да, но оттук започва да се развива в самостоятелна линия, макар и предопределена по такъв начин. Вижте, - разпери ръце - можете да се откажете още сега, може да се откажете и на по-късен етап. Това вие избирате, ние няма да спрем и ако не вие, други ще се съгласят. Ще намерим, обещавам ви. Затова ви даваме тези два месеца заедно. Ние ще решим и ще предложим на един от вас. Само един, или никой. Подходящата матрица. - вдигна рамене - Това е всичко.

Бяхме застинали.

“ Това е безумие. Можех да се откажа. Още сега. Хонорарът обаче си го биваше. Дори не смеех и да си помисля за удвояването му. Гарантираше дълги години спокойствие, а най - вече можех да реализирам някои от мечтите си” - Огледах се. Всеки бе останал сам с мислите си. Едва ли бяха по-различни от моите.

Лила извъртя глава към мен, погледна ме и разбрах. Тя бе направила своя избор.

На мен ми трябваше време.

§

Досада.

Говорене. Безмислено, еднообразно и скучно. Плоски истории. Научих ги наизуст.

Жорж с неговите телевизионни предавания се опитва да си придаде тежест в групата. Разбира се ставаше дума за клюки от телевизионната кухня, които, ако знаеше това би се учудил, изобщо не ми бяха интересни. Клюка не може да ми е интересна. Такъв съм аз - над тази пошлост.

Галя? Скука. Седи кротко, усмихва се и мълчи. Да я бяха сменили с кукла, никой нямаше да разбере. По-прибран човек не бях срещал. Четката за зъби, след използване се прибира в специално калъфче. Използваните прибори, след старателно измиване и подсушаване се увиваха в току-що разпечатана книжна салфетка и се прибираха. Отделно от всички, сякаш сме прокажени.

Лила? Е, това вече е друга тема. Можех да прекарвам с нея часове, стига да не се довлече някой навлек. Не съм сигурен, но мисля, че Жорж ревнува. Може би е само подозрение. Ще разбера. Двамата с Лила имахме безкраен избор от интересни теми. Като започнем от история, съвременно изкуство, минем през спорта и стигнем до литература и още и още. Безкраен низ от интересни беседи. Това е Лила. Любознателна, с отворени очи. Усещах, как постепенно започваме да се отдалечаваме от останалите, но не защото го искахме, а защото не се вписваха в нашия кръг.

За жалост трябваше да бъда любезен и да спазвам добрия тон, така че жертвах часове с останалите двама, опитвайки се да поддържам баланс в групата. В противен случай виждах накъде отиват нещата.

Дали това бяхме хората, достойни за “матрица на човешкия интелект”? Та ние бяхме минали предварителен подбор!

§

Намирах се в кабинета на д-р Добрева, в който не бях влизал. Бяха ни извикали да се явим за попълване на формуляр към договорите. Бях се учудил. Изминал бе почти месец, а те сега се сещат. Нещо не бе наред и аз го чувствах.

- Какво, да не би нещо с мен? - започнах колебливо.

- Не, не с теб. Ти си добре и се държиш спрямо очакванията ни, уверявам те. - поклати глава.

- Какво не е наред, тогава?

- Ами виж, това което ви казах е само част от проекта. То е вярно, но не е пълно. - потърка ръце. Изпитваше известно неудобство. - Ъ-ъ-ъ, ние имаме вече образци от това нещо. Имам предвид “мултипликанти”. Да, наистина. В групата има такъв. - започна да щрака бецелно с автоматичната си химикалка - Искаме да разбереш кой. Това е и смисъла на текста? В мига, когато дадеш отговор, ще те извадим от групата и ще ти изплатим хонорара. В двоен размер.

“Сига, бе! Възможно ли е?” Колебаех се. “Имат репликант!?”

- Подпиши анекса с новата клауза - прибута листата към мен - Юристите настояват. Нали знаеш, искат всичко да е изрядно от правна гледна точка. Аз съм научен ръководител, но проекта се финансира от други хора.

Колебаех се още.

- Виж Антон, нашия образец го държим под контрол. Всички ви държим под контрол. Няма да ти се случи нищо. Гарантираме! Въпреки това, в новия анекс има клауза за животозастраховане. Погледни, запознай се. Ако ти трябва време, кажи! Ще те извикам утре и ако не си съгласен, ще те извадим от групата. Ще ти платим хонорара и ще те извадим. По здравословни причини.

- Не, не! Ще подпиша - дръпнах листата - Само да прегледам анекса.

Изгубих време да се взирам в текста, написан с дребен шрифт. Разбира се имаше и тук. Не бях намерил нищо обезпокояващо в текста. Прегледах и полицата “Застраховка живот”. На мое име. Изглеждаше наред.

Подписах и въздъхнах. Поех огромно бреме.

- Благодаря ти! Гордеем се с теб, да знаеш! - промълви.

Каквото и да означаваше това, приех го като истина. Аз също бях горд от себе си.

От своя авантюризъм.

§

- И к’во сега? - някой шепнеше в ухото ми. Пробуждах се, когато гласът му се промъкна като крадец в чужд дом.

Извърнах глава.

- Жорж?

- Докато спиш, другите действат.- продължи да шепти

- Остави ме? - изсъсках - Спи ми се!

- Спи, спи! Ще съжаляваш. Не само себе си, а всички.

- Абе, ей! - надигнах глава - Какви ги приказваш?

- Тези, “мултипликанти”, както ги наричат. Могат да вземат от теб, от мен или от другите. Съзнанието, или там каквото могат. Само погледни онези двете? Мислиш ли, че са достойни? - бърбореше Жорж

- Стига де! - повиших тон, разтърквайки очи - чакай да се събудя, че нещо не схващам - избутах го

- Ти ли бе? Ти ли не схващаш? Схващаш и още как? И ти си един! - отстъпи назад - Прави каквото искаш, аз няма да оставя нещата така!

- Я, по-спокойно! Направи кафе, пък ще говорим.- скочих на крака

Десетина минути по-късно бях готов за Жорж и неговите проблеми.

- Какво те вълнува? Решението няма да го взимам аз, нито ти. Друг ще реши дали ще копират от нас. Дали това нещо ще им послужи изобщо, това пък изобщо не е сигурно. Приеми нещата като една игра, от която можеш да извлечеш полза. Имам предвид хонорара ...

- За каква полза ми говориш? - изригна Жорж - К’ъв човек си? Те ти казват, че трябва да сме образец на поведение, а ти не виждаш онези ? Събират се да говорят тайно. Щом вляза при тях млъкват, сякаш съм “дявола” слязъл на земята.

- Чакай! - озъбих се - Обиждаш, без да си провокиран. Какво са ти казали? Обидиха ли те? Те са жени, могат да имат техни разговори, без да ни въвличат. Нормално. Могат анатомията да си обсъждат. Защо мислиш, че говорят за теб?

- Подозирам, че се настройват срещу мен, а също така, че ще настроят и теб срещу мен. - отдръпна се с видимо нежелание.

- А, това е! - посочих го с пръст - Това искаш. Да бъдеш избран. За парите ...

- К’ви пари бе, идиот? - подскочи от стола - Ти си ми ясен! Дошъл си заради пиара! Знам ви аз! Всичките ви знам, домогвате се до някоя трибуна, да ви видят! Пуяци! Нали ми се влачите в телевизията всеки ден? Знам, че плащате на различни предавания, да ви покажат! Да сте във фокус. Да не мислиш, че има нещо скрито? Колко пари наляхте да се отрази “големия скандал” със заплахата за живота ти от “могъщ концерн с интереси в енергетиката у нас”, а ? Всичко е театър. - избълва - Ти си измислен герой! - от устата му захвърчаха слюнки - Да не ме мислиш за средно интелигентен гласоподавател? Теб съм те преценил още преди да те срещна! Разбра ли? Ти си един от многото, опитали се да ме излъжат. - едва си пое въздух - Не че някои не са успявали, де. Т’ва си ти!

- Свърши ли? - бях по-спокоен, отколкото предполагаше. - Виждаш, не падам на нивото ти! Ако нямаш друго да казваш, остави ме!

- Както искаш - отпусна юмруци - Надявах се да разбереш к’во ти говоря, но ти не ме изненада. - опита се да ме уязви - Предвидим си. Освен всичко друго, виждам, че харесваш Лила. - изкриви усмивка - Т’ва не е ли вярно?

- Помолих те, да ме оставиш на спокойствие. - опитвах се да остана невъзмутим - Не се бъркай в чуждите работи! Може да сбъркаш фатално!

- Ти май ме заплашваш, така ли? - прегракна и очите му жлътнаха. Изглеждаше страшен.

- Не. В никакъв случай не те заплашвам. Съветвам те - взех чашата си. Отивах в градината да си допия кафето на спокойствие. Разговорът ми с Жорж бе приключил.

Той не ме последва.

§

- Добро утро! - думите ми увиснаха във въздуха. Дали Галя не страдаше от слухов дефицит? Не можеше да не е чула, погледна ме, когато поздравих.

- Добро утро, казах - направих втори опит - и, Галя, ако не ме поздравяваш, това ще е последния път, когато аз го правя!

- Добр’утро - насили думите и обърна гръб.

Не разбирах с какво заслужавам такова поведение. Поздравявам, държа се възпитано, а нея това я дразни. Защо? Няколко пъти опитвах разговори, търсейки теми от общ интерес. Такъв не намерих. Не желаеше, или бе ограничена. Не можех да разбера. Аз също не съм във възторг от компанията, но бях приел. Възможно ли бе Галя да е “мултипликант”? Взирах се в нея, стараейки се да открия нещо. Нещо, необичайно, каквото и да е. Ако имаше мултипликант сред нас, Галя е логичния избор. Невъзпитано, ограничено в интересите си създание. “Но не, почакай! Нали свири на пиано? Класика. Моцарт.” После се сетих - веднъж бях в компанията на човек, който ме уверяваше, че да свириш на пиано, не е проблем. Той самият се бе учил да свири в продължение на седем години и твърдеше: “Аз не съм музикант”.

“Разбираш ли, Антон? Това е заучаване на техника на пръстите, нищо повече. Четеш нотите, с тяхната продължителност, силата им на удар върху клавиша и натискаш. Без да мислиш. Това е свиренето. А, да, има някои, които изкарват и музика, но как влагат душата си в свиренето, аз така и не разбрах. Това са единици, имам предвид, истинските музиканти. Преподавателката често повтаряше, че свиря така, сякаш тракам на пишеща машина. Чисто механично действие. Бързо или бавно, зависи от идеята на композитора, но точно. Казвам ти, всеки може да се научи, стига да тренира ежедневно. Но това не го прави музикант, нали?”

Та и Галя, не бях чувал как свири, но пианото и Моцарт не даваха алиби.

Тя беше заподозрян номер едно. Заподозряна в нечовечност.

Но ако все пак е човек, защо е това отношение? Какво си говорят за мен? И кои са те?

Известен съм, да. Постигнал съм нещо в живота. Имам ясни цели и бъдеще. Щастлив съм и не крия това. Отворен всички и всичко. Това ли е нещото, което кара хората да мразят някого? Това ли е причината? Завистта? Завистта към това да видиш някого как живее радвайки се на живота, а ясно да осъзнаваш, че ти не можеш.

Но ако е завист и Галя се подава на чувството, то тогава вероятно е човек.

А ако все пак е “мултипликант”? Бяха ли успели наистина да копират “мисловна матрица” толкова успешно, че да развият и тези човешки чувства? Ако “мултипликантите” имат собствени чувства, как можехме да ги контролираме тогава?

От друга страна, контрольорът как може да бъде контролиран. Нали той може да допуска грешка, съзнателно или не. Съзнателните грешки на контрольора могат да бъдат унищожителни.

Бях се замислил над тези неща, задавайки въпроси и сам отговаряйки си. Осъзнах, че се превръщаме в противници. Противници, които няма какво да делят, но постоянно воюват.

§

- Мисля да се откажа, Антон. - Лила се бе промъкнала до леглото ми. Облечена в спортен екип и с лента на главата, прибираща косата назад. Очите и, звездици, бяха помътнели, незнайно защо

“Е, тук наистина не може да се спи! Вчера Жорж, днес Лила”

- Искам първо да се облека и оправя. Изчакай ме в градината! След малко идвам. - гърлото ми бе сухо и се притесних да не я отблъсна с лошия си дъх.

- Чакам. Ама, обещаваш, нали? - огледа се притеснено.

- Да, да. - изпъшках - Дай ми няколко минути

По-късно седяхме на пейка в позеленелия от растителност двор с чаша кафе в ръцете.

- Веднъж спомена, че си гледал филмите на Тарковски, нали помниш, че обсъждахме темата за филмовото изкуство и филмовото забавление? - подхвана.

- Какво за него?

- Ами там, във филма “Сталкер” по мотиви на братя Стругацки, помниш филма, нали?

- Помня.

- А помниш ли сцената, монолога на писателят пред входа на стаята и защо не влезе? - прошепна

- Да помня, разбира се. - закимах. Филмовата лента като змия се заизвива през главата ми.

- Е, така е и с мен сега. Не желая да се предаде съзнанието ми на друг. Имах възможност да осмисля много неща, както и да наблюдавам отстрани взаимоотношенията ни. На всичкото отгоре отдавна забравени спомени се завърнаха като кошмари, а аз не мога да ги пропъдя. - помръкна. Бе на път да заплаче. Раменете и се прекършиха.

- Недей! Лила! - поех ръката и. Бе толкова малка, а толкова топла.

- Спомних си когато бях малка, ние нямахме много пари, а на моята най-добра приятелка бяха донесли кукла от чужбина. Мисля, че беше от Унгария, не съм сигурна точно. Една такава, красива кукла с булчински дрехи, сини очи и големи мигли. Когато я навеждахме напред, казваше “мама”. Та тази кукла бе най-голямата радост на моята приятелка, а аз какво направих?- захлипа.

- Лила, недей! Било е отдавна.

- Не! Ти трябва да знаеш! - разтресе тяло си - Един ден влязох в тяхната къща. По онова време вратите не се заключваха. Та аз влязох в къщата, в нейната стая. Тайно. Намерих куклата и с голяма отверка избодох очите и. Остана без красивите си сини очи. Разбираш ли? - сълзите обливаха гладката кожа на бузите и, капейки върху ръцете ни. Опариха ме.

- Това са хората, Лила - прегърнах я - Всеки е правел нещо с което не се гордее.

- Не, не е така! - изстена - Слушай, не ме прекъсвай! Когато бях студентка, представих проект на една отказала се от следването си колежка. Те нямаха пари и тя трябваше да работи, отиде да работи в чужбина. - бърбореше бързо, сякаш се страхуваше да не я прекъсна - Стана слугиня там. Та аз представих неин проект за мой и с него спечелих стипендия, с която си помагах. Никога не и се обадих, никога не и казах за това - сгуши се в гърдите ми. Неволно бутнахме чашите. Те паднаха на земята, пръснаха се на парчета и опръскаха с кафе краката ни. Не им обърнахме внимание. Предметите не са важни. Важни са хората. Те, с техните чувства и съприкосновения. Душевни и физически.

Предъвквах устните си нервно, докато не усетих вкуса на кръвта.

Мълчахме прегърнати на пейката, а аз събирах в шепа сълзите на Лила.

§

Стресна ме побутване по рамото.

- К’во има? - изръмжах и се обърнах. Исках да изглеждам страшен, но не успявах. Срещнах изопнатото лице на Жорж.

- Видя, че съм прав за Лила.

- Какво пък сега за Лила ? - отдръпнах се. Не беше приятно да се взират в очите ми.

- Ами това де, целта и. - настояваше той.

- Не, не съм видял

- Ами да, как ще видиш! Нали си заслепен! Т’ва ми е ясно.

- Какво искаш да кажеш? - подскочих - Преча ли ти? Лила пречи ли ти?

- Не бе човек, не това. Виж тактиката и! Тя има едно оръжие, физическа красота и освен него нищо друго. Не разбирате как ви манипулира. Така действа. Щом види мъже около нея и хоп, - завъртя с пръст въображаем кръг - получава това, което иска.

- Нещо не си разбрал, но това си е твой проблем. Ако прекарвам с нея повече, отколкото с теб и Галя, това не е заради външния и вид, - упс, послъгах май, но не се смутих - а е заради интересните теми за разговор.

- Антоне! Слушай, не се оставяй да бъдеш използван! Тук търсят съзнание, не друго ...

- Да, знам какво търсят - наострих се аз - ти пример за това ли си? Ходиш и ровиш из душите на хората, обсъждаш с мен другите, а когато си с другите обсъждаш мен! Това ли е човешкото?

- А к’во друго, ако това не е анализ? - ухили се.

- Това не е никакъв анализ! Това е клюкарщина! - изпуснах си нервите.

Започнах да разтривам слепоочията си. Бях си внушил, че ми помага да избегна главоболието и в напрегнати мигове го правех усърдно.

Жорж мълчеше, гледайки мрачно. Изпитах чувство, че гледа вътре в мен. Стана ми неудобно.

- Окей. Може да си прав. - протегнах ръка. Той я стисна и изглежда бяхме приключили

- Пие ми се - отрони с въздишка.

- Какво каза? - направих се, че не съм чул.

- Пие ми се. - повиши глас - Каквото и да е, най-вече уиски. С повечко лед. Апропо, знаеш ли защо не ни дават пиене?

- За да сме с ясно съзнание, затова.

- Ха-ха-ха - искрено се засмя Жорж - Започваш да ме разочароваш, Тони. Приятелю! Т’ва ли е?

- Какво друго? - нацупих се.

- Ще ти кажа, - наведе се през масата и прошепна - На един от нас няма да подейства и това ще го издаде. Сложи показалец пред устните: - Ш-ш-т, тихо!

§

- Не разбираш ли? Използват те? - небрежно подхвърли Галя

- Какво?

- Известен си и това е причината да си тук. Лила те използва, Жорж те използва, докторката. Всички. - изправи се и понечи да си тръгне.

- Първо ще кажа, че се радвам да се обърнеш към. - излъгах без да се замислям - Можеш да говориш?Помислих, че не говориш с нас, защото не можеш. - засмях се - а то било грешно. Бях те отписал. И второ, това, което каза, не е вярно. А ти? - доближих към нея - Не се ли пробваш ти да печелиш чрез мен?

- Не - потъмня лицето и - Не искам, а и не мога да те използвам. Исках да споделям с някой и си помислих, че...

- Аха, и какво?

- Виж, много е неприятно. Имам предвид това, което ще ти кажа. Мисля, не сигурна съм, че някой рови в нещата ми - изстреля на един дъх.

- А, значи това е? Когато ти говоря се правиш, че не съществувам, а сега, когато търсиш помощ се сети за мен! - търсех реакцията на зениците и. Останаха без промяна. - Изобщо не ме изненадваш, знаеш ли? Виждал съм те и преди, само че в друг човешки облик. Под друга външна форма, но същността ти ми е позната. - продължих да нападам - За какво съм ти? Само да разследвам кой рови в нещата ти? - връчих и най-студения си поглед - Това искаш от мен. Разглеждаш ме като инструмент за постигане на целта.

- И ти си като всички ... - обърна се рязко и бързо изчезна от погледа ми

Не съжалявах. Удаде ми се повод да отмъстя за пренебрежителното и отношение.

Какво толкова? Държах се естествено. Та нали съм човек!

§

 

Не можех да повярвам. Колко сме еднакви и същевременно колко различни.

§

Жорж се бе подпрял на вратата и не можех да премина. Дали да не го избутам? Не ме е страх от него, но съм възпитан.

- Е, к’во ще кажеш? - усетих агресията.

- Какво да кажа? Пречиш ми да мина.

- Ми за т’ва, дето ти и твоите приятели подготвяте. Мислиш ни за прекалено глупави.

- Каквото и да си мисля, не те засяга. Поне не теб! Разговорът приключи. Ще се отдръпнеш ли? - пристъпих. Лицата ни се залепиха. Усещах учестеното му дишане да топли кожата ми. Стана ми неприятно.

Той не се отдръпна.

- Мислите, че не ви познаваме? Душичките ви познаваме, не вас! Отново задкулисни игри! - пръскаше слюнка в лицето ми.

- Какво споразумение, бе? Какво те прихвана? Дръж се като възрастен! - избърсах лицето си.

- А т’ва, че твоя приятел Стефан идва при Добрева?

- За кого говориш? Кой Стефан?

- Хайде де, не се прави, че не знаеш! - навири пръст пред лицето ми - Кой е председател на вашата партия, ли движение ли? Така ли се уреждат нещата?

- Искаш да кажеш, Стефан е бил тук? Нещо си се объркал. - побутнах ръката му - Пусни ме!

- Ами нали това казвам? Не слушаш ли? Стефан Антонов идва. Тайно. Не ми казвай, че не знаеш! Той беше. Двамата с докторката искаха тази среща да остане в тайна. Да, обаче аз имам очи и на гърба си! Разбрахте ли? Отдавна подозирам измама. - изпъна снага - Вече имам доказателства. - кръстоса ръце пред гърдите си и наду бузи. Заприлича на рисувания човек от рекламата на продукт за универсално почистване

- Виж какво, Жорж, наистина не знам, но ще попитам д-р Добрева. Обещавам! - бях искрен. - Пред теб ще я попитам. Ще се уверим, че бъркаш. Повече от месец сме заедно. Жалко, че не ме познаваш.

- Как не те познавам? - разкрещя се насреща - Познавам те много добре! Дори преди да те срещна те познавам. Всички сте ми прозрачни. Хайде изчезвай! - отдръпна се от рамката на вратата.

Стиснах зъби и преминах покрай него без да го погледна. Други мисли превзеха главата ми. Възможно ли е Стефан да е идвал за среща с д-р Добрева? Ако да, защо не знаех?

“А ако Жорж бе провокатор? Ако той е част от проекта и трябва да провокира останалите? Ако искат да ни преценят в стресови ситуации? “ - махнах с ръка пред лицето си, надявайки се да прогоня съмнението от главата си.

Не успях. Беше там и нарастваше.

§

Беше се навел над нея с опрян в гърлото и нож. Ръцете и бяха омазани в кръв. Бе се съпротивлявала. Говореше накъсано и бързо. Когато ме видя, очите и се разшириха и това подсказа на Жорж, че не са сами. Той пусна тялото на д-р Добрева и пъргаво се изправи. Извърна се към мен и очите му заблестяха. За миг се изтреля до мен и закрещя:

- Гадно чучело! Теб ли ще пра’ят политик,бе? Ти ли? - не ми даде време за отговор, нито за реакция. Бе пъргав като котка. - Мултипликант, а? Гадове-е-е! - заби ножа в гърлото ми чак до дръжката и отскочи назад.

Не усетих болка. Изненада ме това, което се случи. Погледнах Жорж в очите. Безумец. Хора! Хванах дръжката на ножа и бавно го издърпах.

Той ахна и падна на колене, втренчил поглед в ножа, който държах пред лицето си.

Острието проблясваше на светлината. Беше абсолютно чисто.

§

Следва продължение!

Край на част първа

Александър Белтов

Претория, 06.10.2010г.

Всички права запазени!