Записки от "Капсулата"
| 
| 
този, който има очи - ще види
този, който има уши - ще чуе
този, който има разум - ще разбере
не докторе, не можеш да разбереш това
този, който има сърце – ще усети
Забави се пред целта, сякаш се колебаеше. Огледа се скришом, опитвайки се да не прави впечатление. Никой не му обърна внимание и той влезе през отворилата се пред него врата.
Не разбираше какво му пречи да вижда добре, затова се стараеше да внимава къде стъпва. Светлината бе твърде силна и това червено пулсиране направо го влудяваше. Стискаше листовка, която някой му връчи на входа на Станцията. Дори не забеляза кой. Постоянно се случваше и ръцете му рядко бяха празни.
„Понс – най-добрата бира! Без компромиси!” – ярък надпис осветяваше главата на рецепциониста, като ореол над православна икона.
- Искам да наема „Капсула” – бе стигнал до рецепцията
- Разбира се, господине. Имате ли разрешително? – рецепционистът светна в ореол „Стегис – приготви се да станеш мъж! Цигари за най-силните.”
- Заповядайте! – внимателно пъхна лявата си ръка в устройството четец. Постоя кратко, докато устройството издаде обичайния си звук и присветна зелена светлина, знак, че всичко с неговото ID е наред. Тънката черна гривна, която носеше на китката си бе всичко за него. Даваше му право да ползва „Капсула”. С приемането на „Закон за борба с тероризма и защита на Държавата”, много хора влязоха в „Списък за контрол” и превантивно им бе отказван достъп до Станциите. В тях може да се наеме „Капсула”, идеално екранирано малко помещение, оборудвано със собствена пречиствателна станция, където човек може да се отпусне и релаксира. Той използваше „Капсула” за да мисли самостоятелно. Правеха го и други.
В същият този момент, знаеше добре това, информацията от неговото ID, е отразен в паметта на Централата. До този момент не бе опасен за тях. Държеше се като редови гражданин - работеше, купуваше, консумираше.
- Така... Добре, имате достъп. – рецепционистът бе забил поглед в дисплея – Ще ви струва петдесет кредита за час. Осемдесет, ако ползвате два.
- Два часа, ако обичате.
„Утоли жаждата! Вземи „Глен”! Сега на промоционална цена! Само за теб! Само сега!”
Разплати се бързо. Осемдесет кредита от картата му заминаха. С облекчение се запъти в указаната му посока, стискайки в ръка безценните два жетона.
Това бе малка стая, както всички други „Капсули” в които е бил. Твърда кушетка за него, закачалка за дрехите му и шкафче за обувките.
Тишина. Чуваше сърцето си.
Погледна дисплея на вратата, показваше оставащото време – 1:58. Би трябвало да стигне. Завъртя „обогатяване с Кислород” на “max” и се отпусна на кушетката. Намали осветлението, колкото да си вижда силуета. Затвори очи, скръсти ръце на гърди и умишлено забави дишане. Опита да извика мислите си.
Минути по-късно бавно се изправи и седна на кушетката, вперил поглед напред. Постоя известно време, след което подреди пред себе си бели листа. Усили осветлението и бе готов. В началото бавно и несигурно, но после все по – уверено започна да изписва с равен ситен почерк празните листа.
2058 г.
Фед се опитваше да прелиства внимателно страница по страница от потъналата в прах купчина листа. Приличаше му на книга, но не успяваше да разчете нищо от текста.
- Дай на мен! Не виждаш ли, че е ръкопис? – Ким почти насила измъкна листата от ръцете му.
Ким, лабораторен андроид, притежаваше вграден текстов четец за ръкопис, едно от малко използваните му екстри.
- Интересно, като че ли е някакъв дневник – има си и заглавие, чуй само!
„ Записки от „Капсулата” - продължи да се взира внимателно в изписаните със ситен почерк редове - Така, ето оттук започва. Да чета ли?
- Давай ! – Фед застина в очакване.
Записки от “Капсулата”
„ Името ми е Маркус. Имам и фамилия разбира се, но това предполагам не е важно за вас. То е само за протокола. Всъщност в Системата съм ID HS 9803149823. И това ако не ви говори нищо, то няма никакво значение. Важно е това, аз съм мислещ човек. Вие обаче знаете какво е това, нали? Не знаете? Е, това вече е ужасно. Пояснявам за вас, това сме останалите все още самостоятелно развиващи мисълта си, или поне така ние си мислим. Забележете, мислим, че мислим. Както и да е” – Ким прекъсна четенето, поглеждайки към Фед. – Ние знаем, нали?
- Ами, ние знаем. Това е само легенда, не е ли така? Имало е май някакви човеци, които мислели, не знам. То вече няма кого да питаме - Фед, направи чисто човешки жест, опитвайки се да вдигне рамене към главата си. Така бе виждал, че правят.
Ким не отговори. Вдигна отново прашните листа и продължи да разчита текста.
„Много е страшно! Опитвайки се да мисли, човек изпитва невероятни чувства. Знаете ли какво са чувства?” – погледна към Фед, който отново повдигна изкуствените си рамене.
“Както и да е, който и да си ти, това е моята история. Това е нашата история. Това е и твоята история.”
В началото на новото хилядолетие се заговори за термина “умствена дупка”. Това обяснено най-просто е сравнението между длъжностните характеристики, определени от търсещите човешки ресурси, с уменията, които предлагали кандидатите. Разликата, а тя е сравнително голяма, е в дефицита на умения, търсени от работодателя.
Двадесет години по-късно тя вече не бе проблем. “Умствена дупка” просто не съществуваше. На пазара на труда навлезе нова работна сила.
Не! Не бях се примирил.
Още не.
1
- Не можете да заемете тази позиция! Съжалявам! – служителят от «Трудови ресурси» поклати глава. Откакто андроидите бяха допуснати до трудовия пазар, след кратък съдебен спор, бе решено, че «Човешки ресурси» е расов термин. Сега се нарича «Трудови ресурси».
- Защо да не мога? Имам нужната квалификация?– ако не бе андроид, можеше и да мине. Не бях сигурен обаче какъв е.
- Господине, работата е много напрегната, едва ли ще издържите на темпото. Медицинското, което сте приложили …
- Пак андроид, така ли? От тях не събирате медицински …– изпуснах си нервите.
- Моля Ви, не обиждайте расово, тъй като съм длъжен да сезирам «Асоциацията за равни права» !
Излизането ми беше чисто дезертьорство, но поне ми се размина. Можех да вляза в полезрението им. Не трябваше да го допускам отново. Влизането в «списък за контрол» щеше да ограничи свободното ми движение, а също така свеждаше шансовете ми за добра работа почти до нула.
На хората разбира се им бе предоставено правото да работят, но при следния избор:
«-Намираме се на свободния трудов пазар нали? Така. А вие можете ли да оперирате човешко сърце? А можете ли да изчислите траекторията на всеки отломък на метеоритен дъжд? А можете ли работите в извънредно вредна околна среда? А можете ли да не ползвате всеки уикенд за почивка и да редувате нощни и дневни смени? А можете ли…
Въпросите на които не можех да отговоря положително бяха хиляди.
- Видяхте ли? - а те го могат!»
2
- Какво предлагаш? Ти чуваш ли се изобщо? Как така да се съюзим срещу тях? Веднага ще ни рестриктират! Знаеш закона! Ще чакаш! Аз чаках дълго! – гласът му бе същият, но като че ли го чувах за пръв път – Знаеш ли колко е страшно без работа? Знаеш ли …
Не желаех да слушам. Станах и демонстративно си тръгнах. Без да се сбогувам.
Поредният изгубен приятел. Поредният изгубен човек. Това се случваше около мен и навсякъде. Всеки ден. Дори по улицата не ги различавах вече. Единствените обществени места, където все още се събираха човеците бяха ресторантите. Но дали не бяха пуснали имитатори на човешко хранене? Не можех да съм сигурен.
Хора, андроиди, общество. Но какво? И защо?
Продължавах да търся.
3
- Вкусно-о-о, вкусно…- мляскането на мазната му уста дразнеше. Следващите му думи бяха преглътнати в едно с мазния бургер. Изтри ръце в ризата и надигна чаша. Отпи с големи и шумни глътки, накъсвани от периодичните му усилия да диша.
Изглеждаше изключително щастлив. Бе работил здраво и сега получаваше всичко, за което си мислеше.
Когато приключи с храната се помъчи да стане от стола, но не му се отдаде. Най-близкият сервитьор услужливо му подаде ръка и помогна.
След като изпрати клиента до вратата, се върна към задълженията си. Дузина клиенти чакаха обслужване и ставаха нетърпеливи. Добре консумираха.
Наблюдавах от доста време и колкото повече виждах, толкова повече се отчайвах.
- Заповядайте отново! – последното, което чух преди вратата да се затръшне след мен.
4
- Не синко, не идват. Колко служби оставах сам! Но вярата, затова е вяра, дори и за един човек – свещеникът прекърши рамена.
Бяхме приседнали на дървена пейка досами западналата на външен вид черква - Когато аз бях дете, всичко бе различно. И хората и вярата. Бяхме обединени поне в едно нещо. Възпитани сме в изконните човешки ценности, посочени нам от Бог. А сега какво? От работа на забавление. От забавление на ядене. От ядене на пиене. От пиене на работа. Пълен цикъл. Не е само живота такъв, хората станаха такива - отпусна безпомощно ръце в скута си.
- А андроидите? – насочих го към темата.
- Какво за тях? Те вяра нямат. Но не са виновни за това.
- Наместиха се в живота ни. Не виждате ли? Постепенно ни заместват навсякъде. Не трябва да допуснем това! Поговорете с вашето паство на тази тема! Все още имате влияние!
- Не синко, не мога! Нашата вяра е за обич и смирение, не за борба.
- Моля Ви! Моля! – гласът ми изви в странен фалцет. Крещях в лицето му.
- Покай се синко, за лошите си помисли! – понечи да направи кръст с ръка срещу мен
- Ще съжаляваш някой ден, отче! Ще съжаляваш! – изправих се рязко, като почти го съборих от пейката. Захвърлих доброто си възпитание.
- Синко, почакай! – свещеникът също се изправи – Не забравяй! – лицето му бе сменило смиреното си изражение.
- Господ е създал човек не за да е по-съвършен от него, така както и човек е създал андроидите не за да са по-съвършени от него.
5
- Не трябва да ги гледаш в очите! Повечето хора не знаят това, но андроидите са способни да анализират настроенията ни. Посредством осем ключови характеристики на лицето – колко са отворени очите, ъгъл на сключване на веждите, положение на устните и т.н. Също така имат възприятия за човешката реч, като ритъм, тембър, скорост и честота. Чиста “pro dot” система за възприятия. За тях сме елементарни. Емоциите ни предават. Те са човешката движеща сила и несъзнателно ни ръководят. Ще ти дам и пример: Помисли си само, колко пъти завистта те е подтиквала към дадено действие. Твой познат си е купил нещо ново и да речем в твоите очи хубаво. Kаква е първата ти мисъл? Какво действие предприемаш в отговор? – въпросът му ме обърка. Човекът бе шахматист, при това шампион, а аз търсех логиката
- В действителност е така, но не искам да приема, че хората трябва да се примирят – започнах колебливо - Дори да имаме слабости. За това съм дошъл. Не ми казвай, че напразно съм тук! – започвах да се отчайвам
- Побеждавал съм ги обаче в игри от разстояние. Изключвал съм конферентната видео връзка и съм ги побеждавал. Използвал съм тактиката “Brain in Bahrain”. Чисто консервативна игра за продължителен период. Объркват се. Всеки алгоритъм, излизайки от нормалния си «режим на работа» може да сбърка. Ако да речем очаква остра атака, където би се справил с теб, то ти не я предприемай! Имат чисто рационална логика. “Ако е, то следва”. Номерът е да приложиш подвеждащо ирационално действие. Така, както и малко дете не би постъпило.
- Ти знаеш ли да играеш Шах ? – Ким спря да чете и погледна Фед.
- Да, знам правилата на местене на фигурите. Другото са прости изчисления. Възможните ходове са огромен, но все пак краен брой. Давай нататък!
6
- Та кого казахте, че търсите тук? – докторът повдигна с показалец очилата на носа си
- Вижте докторе, всъщност не търся никого. Търся хора с които да говоря. И си помислих, че …
- Да, естествено, че тук – прекъсна ме - В “нашето” заведение има такива. Вие да не би да сте били някога “наш” пациент? – той се усмихна, но аз не приех с чувство за хумор забележката му .
Историята, която му разказах отне не повече от десетина минути. Той познаваше проблема. Дори предусещаше какво точно искам да му разкажа.
Когато завърших, вече бяхме нещо като приятели.
- Разбирам, че не търсиш помощ за депресията, в която си изпаднал. Дошъл си на точното място. А ако търсеше помощ за нея, отново си попаднал на точното място – потупа ме окуражаващо по рамото
Сега бе мой ред да се превърна в слушател и аз се постарах да бъда. Той бе пределно кратък и ясен.
- Чувал ли си за Виктор Франкъл? - погледна ме
Стоях като препарирано животно пред него, гледайки го безизразно в очите. Бе очевидно, че не знаех нищо по въпроса.
Няколко досадни секунди мълчание и доктора продължи:
- Не? Няма как да си чул, разбира се. Та Франкъл е бащата на логотерапията и на екзистенциалния анализ. И това предполагам нищо не ти говори. А то и няма как. Аз също нямам много колеги, които се интересуват от неговите трудове. Бих ти препоръчал първо да прочетеш за историята на живота му, а след това да се запознаеш и с учението. Тогава би приел нещата съвсем естествено. Най-общо казано, трябва да си щастлив такъв, какъвто си. Да намериш “твоят” смисъл от живота. Защо трябва да го променяш? Просто намери същността му. Дори да не си свободен, дори да си беден, мизерстващ и отчаян, смисъл има. Но ти трябва да си сигурен в това. Това е и същността на “екзистенциалната терапия”. Търси “духовния” живот!
Тръгнах си почти веднага. Не се обърнах назад! Знаех, че ме наблюдава и очаква да се върна.
“Не докторе, няма да се върна! Майната на теб и твоя Франкъл!”
След като гневът ми отмина и можех вече да мисля отново, спрях на място и се плеснах силно по челото. Мозъкът ми избухна като ярка лятна мълния. Пот се стече по тила ми и ръцете ми затрепереха неистово. Ако ме наблюдаваха биха ме върнали обратно в “клиниката” като поредния пациент. Колко много време ми трябваше за да загрея!
Мамка му! Докторът не беше човек!
7
- И защо искаш да го направиш? – погледна ме през полузатворените си очи. В този малък процеп на клепачите му видях обаче нещо. Живи очи.
А само допреди секунди мислех, че е заспал и вече е забравил за мен.
Седяхме в схлупена чайна, намираща се в покрайнините на града и в този час освен нас нямаше други посетители. Бяхме се излегнали на големи твърди възглавници на самия под. Беше страшно удобно и релаксиращо. Ароматът на току що запарен чай предизвика у мен забравено чувство. Дали не си припомнях своето детство?
- Твърде дълго човек странства в пределите на този свят. Съществуват разбира се и различни пътища по които той би могъл да тръгне. Учението на Веданта е само врата, която единствено търсещите смеят да прекрачат.
- Ами, не знам, аз затова търся … - не знаех какво повече да кажа. Думите ми увиснаха безпомощно във въздуха. Бях изложил накратко повода за моето идване.
Следващият въпрос бе елементарен, но наистина ме обърка
- Какво може да си купи човек с парите?
- Как какво? Каквото му е необходимо. Всички имаме нужди. Може да са различни, но все пак нужди.
- Виждаш ли? Всичко това е мирис за носът, вкус за езика, светлина и форма за очите, допир за кожата и звук за ушите.
- Погледнато по този начин, да. – съгласих се без желание
- Това е. Няма нищо друго. Къщи, коли, уреди и всичко, за което си помислиш от заобикалящият ни свят се състои от комбинации от сетивни възприятия. Това са мирис, вкус, форма и цвят. Допир и звук. Пет основни елемента. Всичко което човек вижда, възприема, мисли и и т.н. Цялата вселена е съставена от петте велики елемента Маха Бхута.
- Да, разбирам – отговорих, въпреки, че не бе точно така. Нито разбирах, нито знаех накъде води този разговор
- Те се приемат от петте човешки възприятия. Ти вероятно искаш да задоволиш възприятията си. Това ли е? - получих поредна доза от необоримите за мен аргументи – Това е желанието на хората ли?
- Не знам. Не те разбирам – предадох се
- Добре. Така е. Трябва много време - нарисува пред лицето ми с ръка въображаема окръжност - Ако още се интересуваш от пътя към самопознанието, заповядай при мен. Но се приготви за въпросите, на които трябва да дадеш отговор.
Тръгнах си оттам объркан и без отговори. А те, като падащи снежинки на Коледна вечер, витаеха навред около мен. Можех ли да ги усетя със сърцето си? Можех ли да ги видя с разсъдъка си?
Разум или чувства?
8
- И когато се връщаше в къщи след работа, бе щастлив като малко дете, на което са купили балонче от панаир – изкриви усмивката си Станли.
Бяхме се срещнали само преди час, а вече споделяше с мен съкровени спомени. Знаех, че баща му е бил от екипа ключови разработчици, ангажирани в най-големия производител на андроиди, за жалост вече покойник. Как се бяхме срещнали, така и не мога точно да опиша.
“Който търси, намира” – стара българска поговорка.
- Но след като загуби работата си, не след дълго загуби и живота си – помръкна лицето му. Отпи глътка бира и продължи – Компенсацията, която получи от фирмата не можеше да компенсира загубата на идеята - гласът му премина в тон “фалцет” - Той бе човек, отдаден на науката, на “трансхуманизма”. Имаше вяра, а те отнеха смисъла на всичко.
- Каква идея? – наострих уши - Защо е бил отстранен?
- Само подочух разговор между него и майка ми – гласът му си дойде на място - Една вечер разговаряха на висок глас. Не се караха, просто разговаряха на по-висок глас. Така и не ми казаха никога – изчаках го да отпие от чашата.
- Имало е някакъв момент, там, във фирмата на баща ми. Съвещание някакво, или нещо от тоя сорт и той е попитал “ Защо го правим по този начин? Не трябваше ли да бъдат само експериментални образци? Нали всичко беше с научна цел?” – Станли надигна чашата, но се отказа да отпие и я остави - А те знаеш ли какво са му отговорили?
Естествено, не знаех.
- Отговорили му така, - следващото изречение изговори много бавно “ Правим го, защото го можем и защото продаваме”. В началото сключили договор за изработка на андроиди за “сигурност и отбрана”. Звучи сякаш са се загрижили за нас – вдигна чашата си на нивото на очите - Не е ли вярно?
- Значи така, а? – изведнъж ми светна – “Правим го, защото го можем и защото продаваме”? Така ли?
- Да, така. – Станли бе допил чашата си и я постави със силен удар на масата - И след това като снежна топка по стръмен склон започнал процеса на сключване на договори и изработка на все повече и повече. Постепенно били включвани и в други обществено полезни дейности и всичко за наше добро. В медицината, в космическите изследвания, в трудно достъпни места, вредни производства и т.н. Без никакъв риск за хората. Поръчки, поръчки, и още поръчки с нашите пари. Оказа се, че борбата за достъп до пазари и печалба е основния мотор на прогреса. Никаква там, чиста наука не е нужна. И след толкова много години сега сме “равноправни” - направи с пръстите на ръцете си знак “кавички” - А него вече го няма! Моя старец го няма!- прокара ръка върху челото си. После я обърса в крачола на панталоните си. Беше се изпотил обилно – Всъщност, нас също скоро няма да ни има!
Още три – четири бири и Станли бе положил глава на масата.
Разплатих се бързо и се огледах за помощ. Трябваше да повикам такси. Самият аз не се чувствах добре. Бяхме жалка картинка.
За няколко часа бяхме свободни, та дори само в съзнанието си.
А дали изобщо имаме съзнание?
9
Събуждането ми бе изпитание. Отворих очи, но не можех да разбера къде се намирам. Изгаряща жажда, остра болка в слепоочията и невъобразим шум в ушите. Хубавото в случая е, че тези признаци ми подсказваха едно. Жив съм. Изправих се и седнах на леглото. Провесих боси крака и стъпих неуверено на пода. Исках, но не бях готов още да стана. Бях си в къщи и това бе най-добрата новина. Намерих до леглото бутилката с вода, която държах там. “Благодаря ти, Господи, че съм бил толкова предвидлив!” Отпих на малки глътки и се отпуснах. Придърпах тънката завивка и завих до брадичката. Затворих очи.
Мислите бавно и неумолимо се намърдаха в пияната ми глава.
“ Човешките слабости, мания за величие, власт, печалба, егоизъм, омраза, играят решаваща роля, мотив, за стремежа към технологично надмощие в развитието на човечеството. През последното столетие обаче, прогресът като цяло се движи от целта за реализиране на огромни печалби за големите корпорации. Имало е, не може да се отрече това, разбира се и сложни разработки, даващи огромен тласък на прогреса с идеална цел, пък макар и то политическа. Такива е имало да речем по времето на “Студената война”, през двайсети век. В настоящият етап идеята липсва, или поне служи само за прикритие, непрозрачен воал над тайната и единствена цел на високотехнологичното производство – корпоративната печалба.”
“Правим го, защото можем и защото продаваме” –припомних си вчерашния разговор. Думите се бяха запечатали като червено восъчно клеймо в съзнанието ми и пареха.
“Да, но сега как ще избегнем завръщането на бумеранга на високотехнологичния напредък, който неминуемо ще се завърти и ще полети към нас с огромна скорост?”
Извъртях се, пресегнах се и допих остатъка вода, а след това позволих на ръката си да пусне празното шише на пода. То се удари на ръба на дъното си, изкънтя, завъртя се и се претърколи под леглото ми.
“Майната му! ” и на шишето. Не ми е нужно. “Мисли, Маркус, мисли!” – облизвах напуканите си устни.
Освен мозъка, всичко друго бе блокирало.
10
- Добре ли се чувстваш докторе, естествено, ако можеш да чувстваш изобщо? – бяхме го привързали здраво към стола. Колкото и да бе силен, бяхме го изненадали и оплели здраво в стара рибарска мрежа. Станли я беше приготвил предварително, така че бързо се справихме с доктора. Той сам се беше набутал в ръцете ни, когато ни покани в кабинета си. Бяхме поели огромен риск. Не искахме и да си помислим какво ни чака, ако мисията ни се провалеше.
- Първо, забрави за Виктор Франкъл, който така любезно искаше да ми прокламираш на миналата ни среща. Второ – направих драматична пауза, за да акцентирам на основното - дошли сме, за да помогнем на хората, които принудително държите тук. - Алкохолът, с който си дадохме увереност свърши прекрасна работа. Бяхме куражлии - Знаем, че са много. Прибирате “рисковия контингент” за лечение, - бутнах го с пръст в гърдите - нали така наричате мислещите? Така че, сега ще ни ги посочиш! Поименно, ако обичаш. Също така, ще им напишеш предписание за “домашно лечение”, под лекарско наблюдение. След това ще си тръгнем мирно и тихо, а ти ще забравиш, че изобщо сме били тук! – повдигнах очилата му на носа - И не си мисли, че това ти е елементарен “Тюринг тест”! Дръж като такъв, какъвто си в действителност! Трудно можеш да ни заблудиш! Гордей се, че представляваш “представителна извадка” и знаем как да се оправим с теб – опитах да пробутам някаква шега. Той едва ли схвана. Бях нервен и се опитвах да помогна на себе си с шеги.
- А не искате ли всъщност да запазите господстващото си положение? Това мъчи повече от собственото ви чувство за справедливост, което така напористо се опитвате да хвърлите в лицето ми. Създали сте себеподобни с идеята да бъдат роби. Добре, но след като се опитвате да ги създадете точно копие на вас, как могат да бъдат такива? - докторът набра скорост - Сами може да се убедите в противоречието си. Изкуственият Интелект, като висш продукт на стремежа на Естествения човешки Интелект, да го замести в сложни дейности, не може да бъде в подчинено състояние. В този си случай той би бил напълно излишен. Ако е подчинен на друг Интелект, изобщо не може да е Интелект. Или има Интелект, или няма. Интелектът е затова за да взима самостоятелни решения и то възможно най-правилни, на базата на опит, знание, обстоятелствена среда, задачи, цели, възприятия. Изключително сложен процес – не можехме да отречем. Беше убедителен.
Направихме голяма грешка. Не трябваше да го слушаме.
- Апартейда, който бяхте наложили по отношение на андроидите се провали точно поради това противоречие. Произвеждате, а по-късно ви идва прозрението, че не е редно.
Бяхме неподготвени и го съзнавахме.
- Според “Закон за борба с тероризма и защита на Държавата” съм длъжен да съобщя за нашия разговор. Ще го направя точно след двадесет и три часа и петдесет и две минути. Нямаше нужда да гледа часовник.
Имахме избор. Двадесет и три часа и петдесет и две минути време или изцяло да го дезинтегрираме. Още сега. Веднъж и завинаги.
Приключих с писането.
Искам да знаете, два часа не са много, но успях да опиша повечето неща, случили ми се в последните няколко седмици. Уморен съм. Съвсем скоро изтича и срока, който ни бе даден.
Какво ще стане с нас ли? Честно казано, не знам. Най-доброто, което може да ми се случи е да бъда настанен в “заведението” на доктора. Там поне ще съм между свои.
Дали не постъпих глупаво?
Зависи от гледната точка.
Аз зная - постъпих човешки.
Този, който има сърце - ще усети.
Александър Белтов
01.10.2009
Всички права запазени!