Семра

Бяхме врагове. Знаех го- ТЕ също. Нашите деди бяха, нашите деца също ще бъдат. Причината ? - дотогава просто не се бях замислял. Някъде в древността се говореше за това , но сега вече никой не се интересува. Някой някого прокудил в пустошта след семейна драма. След това повярвали на различни пророци и така ... Не е важно за мен. Който има време да чете.
Вървях към къщата. Пародия на къща - по-скоро малка барака от подръчни материали и боклуци. ТЕ бяха там, но нямах друг избор. Слънцето отдавна бе изяло част от кожата на лицето и ръцете ми. Болеше жестоко. Униформата ми висеше като дрипа, но пагоните ми си бяха на място. Помислих си дали да не ги скъсам? Не, безмислено беше. Въпреки, че знаех езикът им, не можех да мина за един от ТЯХ. Пясъкът, ситен и безвкусен хрупаше в сухата ми уста и ме задавяше на всяка моя крачка. От два дни се влачех в тази безлюд. Водата отдавна бе свършила. Никой не можеше да ми помогне вече. Не ме и търсеха. Аз просто бях поредният отписан герой на родината. В премреженият ми поглед започваше да се размива очертанието на къщата. Краката ми тегнеха непосилно, напрягайки се да се задържат изправени. Дали щях да я достигна някога? Оставаше още малко, 10 ... 5 ... 1 ...Стоях пред вратата, парче картон, привързано с тел. Не чувах нищо. Дали бяха вътре? Дали бяха много?

Затворих очи, свих юмрук, протегнах напред с ръка и ... не чух потропване. Продължавах да стоя със затворени очи, поемайки си дъх преди да се осмеля да вляза. А след това....

След това на прага пред мен се появи малка фигура. Дете. Опитах се да му проговоря, но от сухото ми гърло не се отрони и звук. Внезапно земята със страшна скорост подскочи към челото ми. След това не помня.

Събудих се от болка. Болеше ме цялото тяло. А може би не беше болка. Аз горях. На челото ми се стичаше тънка струя течност. „О господи, благодаря ти! Жив съм!“ Постепенно отворих очи, до мен в сумрака разпознах две малки човешки фигури, подвили колене, седнали на краката си. Едната от тях се пресегна към мен и отново усетих благодатната струйка по челото ми. Отворих уста да кажа нещо. Не успях. Жаден бях и изгарях.

- Моля те, вода! - едва имах сила да изрека на глас. Никаква реакция.

- Моля ви, дайте ми вода! - този път изхлипах аз по-силно, но на тяхния език. Изглежда ме разбраха и едното дете ми поднесе някакъв съд. Не можах да го достигна, просто не можех да си движа главата. Детето ми помогна да си я вдигна и отпих няколко глътки от живителната течност. Вода! Тя не беше много прясна, имаше лош дъх, но нищо не желаех по-силно. Едва сега успях да разгледам детето. Беше момче, може би 7- 8 годишно. Но не бях сигурен. Те всички изглеждат еднакво. Привиквайки към сумрака, успях да видя и другия малък силует. Още едно дете, очевидно по-малко. То изглежда беше доста уплашено, поглеждайки ме иззад гърба на батко си. Не виждах други хора. Бяха ме изтеглили до вратата на къщата, но от вътрешната страна. Как ли са успяли?

- Сами ли сте? Къде съм?- отново направих опит да проговоря.

Не ми отговориха. Дори ми се стори, че плашливо се отдръпнаха от мен.

- Не се бойте, нищо няма да ви се случи! Просто малко ще си почина и си тръгвам - опитах се да се изправя, но не можах. Отново се отпуснах. Сега вече усещах болката в цялото си тяло. Лежах на твърдата земя, всъщност пясък. Колибата нямаше под, усещах пясъка под чергата на която лежах. След това отново съм се унесъл.

- Какво правиш тук? - някой ме разтърси леко за рамото.

Отворих бавно очи. В сумрака проблясна нещо пред очите ми.

- Кажи ми какво правиш тук? - Сега успях да видя какво проблясва в сумрака – нож. Пред лицето ми стърчеше нож. А човекът, който го размахваше застрашително към мен бе млада жена.

- Само ще си почина малко и си тръгвам – Това беше истина. Не ме беше страх от нея и нейния нож. Аз бях воин, дори и пред смъртта няма да ме видят да хленча.

- Знам какъв си и откъде си дошъл. Ще останеш колкото трябва, но искам веднага след това да напуснеш това място! Завинаги! Пий! - поднесе ми вода в онзи мръсен съд

- Благодаря! - прошепнах след като отпих и отново съм заспал.

Събудих се, но не от болка, а от студ. Денем по тези места е горещо, но нощите са доста студени. След като привикнах с тъмнината, ми се стори, че виждам две светещи в тъмнината очи да ме наблюдават. Жената бе легнала в отсрещния край и бе гушнала двете деца. Те се бяха завили с нещо, но за жената нямаше. Погледнах се. Бях завит. Макар и с някаква дрипава къса черга, само от кръста надолу. Но аз бях завит. Опитах се да се надигна. Този път успях, макар и трудно. Жената реагира на момента. Вдигна ръката си, показвайки ми онзи бляскав нож. Вдигнах бавно ръцете си нагоре, стискайки инпровизираната завивка. Опитвах се да и покажа намеренията си. Исках да и дам завивката. През живота си не бях виждал такива очи. Бавно се приближих до трите скупчили се на пода тела. Внимателно наметнах жената с чергата, а сам легнах до децата, но от другата им страна. Все още усещах да ме пробождат като кинжал две искрящи очи. Жената не промълви нито дума. Изглежда не искаше да буди децата. Знаех, че ножа е все още в ръката и. Тя нямаше да се поколебае да го забие в мен, дори ако се осъмни и за миг. Но аз бях спокоен. Протегнах бавно ръката си и внимателно я положих върху нейната малка ръка, все още стискаща оръжието. Тя не я отдръпна. Ние бяхме врагове, но сега бяхме прегърнали две деца. Така изкарахме нощта.Четири прегърнати тела.

На сутринта Семра, така се казваше младата жена, извади отнякъде къс съсухарена питка. Раздели я на 3 части. Две от тях даде на децата. Третото парче раздели на две и ми подаде едното от тях.

- Това е за теб. Вземи, имаш нужда.

- Защо правиш това? Не си длъжна, знаеш го – попитах, гледайки я в очите, но отговор не получих. Уви, в този момент не можех да и върна жеста. След толкова скромната ни закуска Семра се обърна към мен:

- Слизам до селото. Ще се върна късно. Ако не те намеря тук ще е най-добре и за двама ни. Изобщо не трябваше да се срещаме. Нямам повече храна, но малко вода можеш да вземеш.

Денят изкарах почивайки си. Вече се чувствах по-добре. Исках само да изчакам Семра за да и благодаря. Мислех си, че ще се върна един ден и ще направя нещо за тях. От децата разбрах, че живеят сами. Имали са баща, но не знаят какво е станало с него. Повече от две години нямат никаква вест. Така е по тези земи. Някой ден просто изчезваш.

Неусетно за мен измина целия ден. Слънцето започна бавно да се спуска зад хоризонта и не след дълго дочаках завръщането на Семра.

- Защо си тук? - изглеждаше притеснена, че ми вижда.

- Исках само да ти благодаря

- Добре, разбрах. Няма нужда. Търсят те. Твоите хора бяха в селото. Ще дойдат и тук, така че ...

Точно в този миг реших какво трябваше да направя.

- Бързо! Копай!- хвърлих се до една от стените на колибата и започнах да рия с ръце в пясъка.

- Ти луд ли си? Казах ти, търсят те и скоро ще те вземат.

- Копай ти казвам, нямаме време! Трябва да е дълго колкото мен. Моля те!

Доста време ни отне, но бяхме готови тъкмо на време. Вече се чуваше моторът на джипа, приближавайки се бързо откъм близкия хълм.

- Бързо! Трябва да се зария! Сложи това върху очите ми преди да ме зариеш изцяло - подадох и парче марля. Извадих турникета от личния си медицински пакет и лягайки по гръб в дупката, налапах единия му край. Имаше неприятен вкус на гума, но това нямаше никакво значение. След това започнах да се заривам с купчината пясък от краката нагоре и така по цялото тяло.

Звукът от приближаващия се джип даде допълнителен инпулс на действията ни. Тогава в зариването ми с пясък се включиха и децата, така че скоро открито остана само лицето ми.

- Остави краят на турникета да се подава съвсем малко над пясъка!Не забравяй да заравниш отгоре за да не личи! За мен не се притеснявай! - изфъфлих, държейки в устните си края на турникета.

- Добре, щом това е твоето желание - Беше ме разбрала. След като затворих очи, сложи марлята, както и бях казал и започна да хвърля върху лицето ми останалата купчина пясък. Постепенно усещах как звуците от земния свят започнаха да заглъхват за мен. Едва смогвах да дишам през тънката тръбичка на турникета. Времето постепенно спираше своя ход. Имах чувство, че съм зарит от цяла вечност. Не ми стигаше въздух, но нямах друг изход. Исках да съм отново със Семра и децата.

В този момент времето наистина спря. Бях погребан жив.

- Лейтенант !

За миг помислих, че става дума за някой друг.

- Лейтенант, можете да дишате вече самостоятелно? Опитайте, моля! - някой махна марлята от очите ми и след кратко време пред премрежения ми поглед увисна над мен непознато женско лице. - Жив сте! Сега внимателно ще сваля апарата за изкуствено дишане от устата Ви. Моля не се движете!

Внимателни ръце правеха някакви тайнствени за мен неща над лицето ми и усещах как все повече въздух стигаше до дробовете ми. Можех вече да дишам.

- Къде съм? Коя сте Вие? - исках да попитам, но от устата ми се изтръгна само неразбираемо хриптене.

- Не се напрягайте, моля! Сега ще извикам доктора. Повтарям Ви, не се напрягайте, не сте се движили повече от месец.

Опитвах се да огледам обстановката, но трудно задържах очите си отворени. Всички опити да извърна главата си настрани също пропадаха безрезултатно. Бях като прикован. Със сигурност обаче се намирах в някаква болница.

- Лейтенант, чувате ли ме? Намирате се в реанимацията. Измъкнали са Ви, след като машината ви е била улучена с директно попадение.

С мъка успях да отворя за кратко очите си. Този път над мен се бе надвесил непознат мъж. Това трябваше да е доктора.

- Борихме се за живота Ви дълго време, но сега вече сте вън от опасност. Направо Господ Ви върна отново!

- Да, Господ и нейните две деца – този път успях шепнейки да промълвя.

- Да, да. Господ и нейните две деца - докторът ме бе чул. - Само се успокойте сега и се отпуснете. Ще мине доста време, докато можете да ни разкажете. Отпуснете се, моля Ви!

Щях да им разкажа. Разбира се щях да им разкажа. Както разказах и на Вас.

Сега вече можех да се отпусна и го направих с огромно облекчение.

P.S. Семра, чакай ме! Ще се върна!

20.04.2008

            И ето ме пак в безкрайната пясъчна пустош. Сам и моят спътник -  късата ми сянка,  с която уви не можех да общувам. Сега обаче вече знаех пътя, макар и въображаем можех да го следвам. Ето това е хълма, вдъхнах си надежда и се опитах да забързам. Не ми беше лесно, отново бях изчерпан, но желанието да ги видя бе по-силно от всичко. Познатата схлупена къща, сякаш натисната в пясъка от изгарящите слънчеви лъчи. Най-после пристигнах. Последните ми крачки бяха направени с много усилие, но някак си по-големи. Не почуках, знаех, че няма да ме чуят. Поех си дълбоко въздух и след това влязох през вратата. Нужни ми бяха няколко секунди, за да привикна с полумрака. Те бяха вътре. Две деца.

-         Здравейте отново! - гласът ми бе тих. Бях изтощен, жаден, едва виждащ,  но щастлив. - Помните ме, нали?

-         Здравей! - не се изплашиха от мен. Вече не.

-         Къде е Семра? Ще се върне, нали?

Отговор не последва, но ми се стори, че по-голямото от двете деца кимна с глава положително.

-         Аз ще я почакам – приседнах на земята. - Само ще помоля за малко вода. Много трудно ви намерих.

Поднесоха ми познатия мръсен съд, чието съдържание ми идваше да изпия цялото, но все пак се въздържах. Не знаех дали имат достатъчно.

След това, изглежда съм задрямал, защото не помня как протече остатъка от деня.

-         Значи все пак се върна? - Семра стоеше на прага.

Това е! Успял съм все пак.

-         Да, върнах се. Исках го! – колко хубаво ми стана, когато го изрекох.

-         Ела отвън, трябва да говорим! - погали нежно децата по главите, а на мен посочи вратата. - След малко се връщаме, изчакайте ни вътре!

Децата кимнаха, а ние излязохме на не толкова жаркото слънце. Беше се върнала късно.

-         Защо си го направил не знам, но явно вече е късно да даваш този отговор. Знаеш и къде си, нали?

-         Виж, Семра, там никой не ме чака. Не е това, което исках от „онзи“ живот. Не правех неща, с които да се гордея. Не ме питай, моля те! И не ми показвай онзи нож, не можеш нищо да ми направиш!

-         Как дойде?

-         Не се гръмнах, защото не знаех дали няма да те изплаша с дупка в главата, а и не исках да си развалям хубавото чело  - опитах се да проявя малко хумор - Ти ме харесваш, нали?

-         Дали те харесвам, тук няма значение. Ако ще ме питаш нещо, сега е момента, не пред децата. И друго, колко смяташ да останеш при нас?

-         Колкото ме издържите – усмихнах се.

Въздишката и бе къса, но това бе достатъчно за да усетя как сърцето ми се сви на топка. Дали щяха да ме приемат?

-         Ние сме тук приблизително от три години, или поне мисля, че „там“ се броят така. Случи се посред нощ. Сирените за въздушна тревога още не бяха изсвирили, но ние със съпруга ми вече бяхме будни. За щастие децата спяха дълбоко. Чухме свистенето на бомбите, когато вече бе много късно за каквото и да е. Още първата от тях попадна в нашата къща. Мъжът ми е имал нещастието да оцелее, понякога се случват такива нелогични неща. Знам колко му е тежко сега без нас. Сигурно е обаче едно, някога пак ще се съберем. Аз винаги ще го обичам, а и децата също. Извиках те навън, за да ти кажа  само това: „Те не знаят“. Всяка сутрин излизам, както едно време, но сигурно сам се досещаш, че село няма и работа нямам.

-         А водата и хляба, които даваш, откъде?

-         Тук всичко е въобръжение. Ако си въобразиш, че си в ресторант с отрупани маси, си в ресторант. Ако си въобразиш, че си на яхта в морето, си на яхта в морето. И така. Ти сигурен ли си, че пак няма да те върнат?

-         Да, този път аз съм взел мерки. Никога да не се върна! Оставих им и писмо. Не съм посочил причини, но няма да се върна.

-         Добре, остани, но децата не трябва да разбират. Те бяха щастливи в „онзи“ живот. Отнеха им го твърде рано! Нека поне тук го изживеят! - последните думи едва не задавиха гърлото и, а от прекрасното и лице към мен гледаха две бездънни езера от сълзи.

-         Семра, кога ще им кажеш? Нали всичко е въображаемо, ако искат друго, защо да не го получат? Аз мога да ви ...

-         Не, не и не! Те не трябва да знаят! Така е по-добре. Повярвай ми! Треперя от мисълта, че някой ден ще поискат нещо и то ще се получи. Тогава ще разберат истината. Знам, че не съм готова все още за това. Не разбираш ли какво се получава? Те са щастливи, защото нищо не искат.

Кимнах с въздишка. В това поне беше абсолютно права. Щастливи бяха, защото не искат. Все пак, мислех си, трябваше да им покажа, че има и други неща. Те го заслужаваха, както и ти, драги читателю, както аз, както и всички останали. Но ми трябваше време. А време тук има достатъчно. Аз помня, че бях търпелив. И съм все още.

P.S. Семра, помни! Не си сама!

                                                                                                                                                                                                   12.06.2008

-         Ще дойдеш с мен, нали? – въпросът и бе по-скоро заповед, отколкото покана. Погледнах към нея и разбрах - Семра не желаеше да ме оставя сам с децата. Бе застанала на входа на къщата и чакаше мен.

-         Да, разбира се – изправих се на крака. Взех една кърпа, омотах я на главата си и вече мисля бях готов.

Готов - да, но не знаех за какво.

Вървяхме дълго и вървяхме безмълвни. Посоката ни - право срещу жаркото слънце. Краката ни потъваха леко в горещия ситен пясък и всяка крачка за мен бе истинско изпитание. Стисках зъби, но се стараех да не изоставам от Семра. Имах усещане, че се разтапям бавно-бавно и с всяка изминала минута ставам все по-малък и все по-нищожен. Нито за миг обаче, не се усъмних, че искам да съм тук.

След като къщата отдавна бе изчезнала в далечината и навсякъде около нас бе само слънце и пясък, Семра най-сетне спря. Стоеше с гръб към мен, вперила поглед някъде пред себе си, а бялата и туника и съвсем леко се вееше от пустинния, галещ  морните ни тела вятър.

Видение мое, видение прекрасно! Почакай, идвам при теб!

Когато все пак задъхан, опитвайки се да изхвърля от дробовете си горещия въздух, стопил дробовете ми се изравних с нея, видях и аз…

Изведнъж сякаш леден душ  обля тялото ми и отворих докрай очите си.

Пред нас бе  разляло прозрачните си води малко, почти кръгло езеро.

Мираж ли бе това?

 Разтресох се от внезапен порив, каращ ме да се втурна към него, но все пак с огромно усилие на волята си се удържах. Останах редом до Семра.

-         Огледалото на душата - за пръв път откакто бяхме излезли проговори Семра - Мнозина са чували за него, малко са намирали пътя, а още по-малко са стигали до тук.

-         Защо ме доведе? – все още не разбирах 

-         Не желаеше ли да стигнеш до него? Не мислеше ли, че вече си поглеждал в него? – погледна ме в упор с красивите си бадемови очи. -  И тогава, защо изобщо си с нас? -  Семра, очакваше отговорите ми.

Стоях изумен и безмълвен. Не можех да откъсна очи от водата. А тя неподвижна  и ме привличаше и същевременно ме отблъскваше. Краката ми постепенно губеха своята сила и започнах едва да се държа изправен.

-         Не се страхувай, трябва да погледнеш! Трябва да се приближиш и да погледнеш в него! – Семра ме побутна подканящо по ръката.

Не можех! Не можех да направя и крачка.

-         Затова те доведох тук! Всеки може да каже “съжалявам!”. Но така ли е?

Бях онемял.

-          Хайде, погледни душата си!- отново ме подкани тя

Не можех повече да стоя прав и почти падайки седнах на горещия пясък. Все още не можех да откъсна поглед от езерото. То разпръскваше ярки слънчеви отражения навред и в следващия миг пред лицето ми блесна очертанието на огромна златна корона. 

-         Ако не го направиш, никога не се връщай при нас! – Семра проряза сърцето ми като с кинжал. 

Няколко мига, или цяла вечност, не знам, но накрая събрах сила и бавно се изправих. С бавни и колебливи крачки, тръгнах клатушкайки се напред към езерото. А то вече ме очакваше. Сега видях, че ярките лъчи, образуващи короната му, с всяка моя крачка започнаха постепенно да изчезват. Пред мен се откриваше красотата на прозрачната вода. Досега не знаех, че е толкова прекрасна. Мисля, че вече бях готов.

Когато най-после се озовах на брега на езерото, сякаш непосилна тежест захлупи плещите ми. Не можех да направя нищо друго и със затворени очи паднах на колене. Не чувах и не виждах нищо. Бях сам.

 След няколко последни мига на мир със себе си, бавно се наведох напред, положил длани на парещия бряг. Усетих как някаква невидима сила вкорени ръцете ми към земята и те повече не ми принадлежаха. Горещината бързо започна да попива в дланите ми, а след това нахлу през китките и продължи все нагоре и нагоре. Парещи вълни препуснаха през лактите ми и като млади свободни мустанги устремно ме превземаха отвътре и изцяло…Вече нищо не можеше да ги спре.

 Огромна огнена топка избухна в главата ми и се разпръсна навред на милиарди ситни частици от спомени, които аз отдавна смятах за безследно изчезнали. Но исках ли да ги събера отново?

Бях достигнал края на пътя и нямаше връщане назад.

Събрах последните си капки воля  в шепа и отворих очите си.

Вперих поглед през кристалната повърхност на спокойната езерна вода.

С очите си гледах в Огледалото на душата.

P.S.  Семра, Благодаря ти, че сме тук! 

 04.03.2009

“Това аз ли съм? Не можех да повярвам. Лъжа е всичко и мираж! Кажи ми моля те, че е така! “ Исках да говоря, но уви, не можех да продумам. Устните ми се прегърнаха една в друга и не успях да ги разделя. Нямах волята да го направя. Очите ми горяха, ръцете ми трепереха, сърцето ме болеше.

 Можех ли да чувствам болка? Да, боли, ужасно боли. Не вярвате ли?

-                     Добре, прости ми, но трябваше да го видиш сам – Семра бе паднала на колене до мен и бе обвила нежните си ръце около тресящите ми се неконтролируемо рамене.

-                     Ти ми прости, не исках да наруша покоя ви, само исках да съм с вас – изхлипах отчаяно, оставяйки главата си да падне сама в прегръдката и. Не можех да направя нищо. А исках…

-                     Когато дойде за пръв път видът ти бе ужасен. Тогава не повярвах, че ще те видим отново. А когато се върна, отначало не те познах. Толкова огромна бе промяната в теб. Но все още пред теб има много неизвървян път. След време пак ще дойдем тук. Можем да идваме колкото пъти имаш нужда. Нали искаш да си с нас? Не е нужно да правиш нищо повече, но когато погледнеш в душата си, ще знаеш искаме ли да сме с теб. И ако все още мислиш, че можеш, знаеш как да се промениш. Вече показа, че знаеш пътя. Просто не спирай!

“Ще остана с вас, Семра, ще ме приемете! Да, сега знам пътя и ще го извървя до края!” –  заклех се наум, и въздъхнах облекчено. Поех дълбока глътка от свежия въздух и изправих гордо глава. Отправих поглед в лицето на Семра.

За пръв път почувствах очите си отворени.

КРАЙ

Александър Белтов

23.06.2009

Този материал е под лиценза за авторско право Creative commons 2.5 Bulgaria